ГЛАВА 40

Не бива да бъдеш толкова лекоподвижен, че да напускаш манастира, в който си обещал на Бога да умреш. Защото отците се стараеха да не напус­кат без повод даже килията си и в нея намираха голяма духовна полза

От Паладий

На Нитрийската планина живееше монах на име Натанаил. Той пребиваваше в килията си с такова търпение, че си постави това за правило и никога не го нарушаваше. Така бе от времето, когато в самото начало на подвизите бе осмян от бесовете. Преди, когато живееше в килия, му се стори, че нехае за ду­ховния живот. Махна се оттам и си построи друга килия, по-близо до града. Поживя в нея три-четири месеца и една нощ чува някакво чукане край килия­та. Някакъв, на вид като войник, но целият в дрипи, държеше в ръка дайре, като езичниците, и го удряше. Блаженопаметният Натанаил го пита с негодувание:

 Кой си ти, та си дошъл тук и шумиш така?
 Аз съм този, който те изпъди от предишната ти килия - отговори той, - а сега дойдох да те изпъ­дя и оттук.

Блаженият разбра, че бяс се бе подиграл с него и начаса се върна в предишната си килия. Прекара там трийсет и седем години, без дори да прекрачи прага и, за да не отстъпи в нищо на беса. А какво ли не правеше той, за да го накара да излезе от килията си невъзможно е и да се опише! Но Натанаил го отб­лъскваше чак до края и почина в тази килия.

Веднъж помисли на тщеславие безпокояха Макарий Велики, Александриеца. Опитваха се да го из­пъдят от килията му, внушавайки му да отиде в Рим заради домостроителството, уж за да изцелява болни (а Господнята благодат имаше в Макарий голяма сила против злите духове). Дълго време го смущаваха тези помисли, но Макарий не ги слушаше и тогава бесове­те се заеха още по-сериозно с него и започнаха напра­во да го гонят от килията. Тогава светият падна на прага на килията си, с нозете си отвън, и каза на бе­совете на тщеславието:

- Вземете ме и ме влачете, ако можете! С нозете си никъде няма да тръгна. Ако успеете да ме прене­сете където казвате, тогава и ще тръгна. А засега, кълна ви се, ще остана да лежа тук до вечерта и дока­то не ме вдигнете, няма да ви слушам!

И остана да лежи така неподвижен до късно ве­черта.

А когато настъпи нощта, помислите отново за­почнаха да го безпокоят. Тогава преподобният стана, взе една голяма кошница, напълни я с пясък, метна я на рамо и тръгна из пустинята. Насреща си видя козмитор (Козмитор от гр. коардтсор) - църковнослужител, който изпълнявал послушанието на звънар и почиствал олтара и храма. - Б. пр.) Теосевий, който бе родом от Антиохия.

 Авва - му казва той, - какво носиш? Дай ми товара си, не се мъчи.
 Мъча онзи, който ме мъчи - отговори старе­цът. - А иначе той седи без работа и все ме тегли да пътешествам.

Така Макарий ходи още дълго, а когато изнури тялото, се върна в килията.

Веднъж бях изпаднал в голямо нерадение и оти­дох при свети Марк.

 Авва Марк - му рекох, - какво да правя? Уг­нетяват ме помисли. Казват ми: „Тук не правиш нищо, махай се оттук“.

И преподобният Марк ми отговори:

 А ти кажи на помислите: „Тук заради Христа пазя стената“.

Из житието на свети Евтимий

Двама монаси от лаврата на великия Евтимий, Марон и Климатий, не понесоха суровия лавърски устав и пости. Тайно се разбраха помежду си да на­пуснат манастира под прикритието на нощта и да избягат оттам. Заедно обмислиха и обсъдиха всичко. Но Този, Който открива на рабите Си тайни неща, казва чрез устата на Исаия: Няма вече слънцето да служи за дневна светлина, и сиянието на месечинатата — да ти свети; но Господ ще ти бъде вечна свет­лина (Ис. 60:19). И Той, Господ, направи всичко да стане явно за служителя Му по следния начин.

Веднъж великият и дивен Евтимий пребиваваше в уединение. И имаше видение, че Марон и Климатий са пред него, а лукавият е метнал върху им юзда и ги влачи към някаква страшна мрежа. Светият тоз час се досети за вражеското нападение и изпрати да повикат братята Марон и Климатий. Започна да ги увещава, умолява, поучава и наставлява. Говори им много за търпението и за това, че във всичко трябва да проявяваме внимание и предпазливост. След това им посочи примерите на Адам и Иов: първият, и би­дейки в рая, отхвърли заповедта, а вторият на смети­щето показа съвършена добродетел. Не отмина с мълчание и това, че монахът не бива да приема по­мислите на лукавия, независимо дали той внушава печал, ненавист, нерадение или нещо друго. Монахът трябва не само да не отстъпва пред властта му, но дори и да не се приобщава към духа му. Напротив, трябва с всички сили да се съпротивлява и отблъсква всичко това. В противен случай лукавият с хитрост ще ни повали и ще ни тръшне на земята като жалко, бездушно тяло.

Ако някой не може да се подвизава в добродетел­та тук, нека не си мисли, че ще му е по-лесно да я постигне на друго място. Защото добрият труд зави­си не от мястото, а от собственото ни желание. А дру­гата гледна точка е гибелна за монасите. Тя ги лиша­ва от сила и им отнема плодовете на добродетелта Защото даже растение, ако постоянно го пресаждаме, не ще даде плодове. А за по-голяма убедителност на казаното Евтимий им посочи житията на някои египетски старци.

„В един манастир в Египет - започна да разказ­ва той - живееше един брат. Той често излизаше из­вън себе си - ядосваше се, сърдеше се и не можеше да се въздържа от горчиви и гневни думи. И започна да се замисля, че поради това, че така лесно се гневи и губи покой, той се бори сам против себе си, и дори да успее да придобие някаква добродетел, веднага я губи. Затова реши да се махне от общежителния ма­настир и да живее сам в тишина и спокойствие, за­щото пустинята може да му помогне да придобие вът­решен мир. „Ако няма никой - мислеше си той, - който да ме ядосва, тази ужасна и толкова лесно из­бухваща страст така или иначе ще угасне и до края на дните си ще се наслаждавам на мир и тишина.“ След като поразмисли над това, напусна манастира и за­живя в уединение. Веднъж наля чаша вода и я остави за малко на земята. И тогава по действие на лукавия чашата се обърна, при това стана веднъж, след това още веднъж и накрая трети път. Тогава братът мно­го се ядоса, хвърли чашата на земята и тя се строши на парчета. А това, разбира се, още повече зарадва врага“.

Тук Климатий се разсмя. Хуморът на историята му допадна. А свети Евтимий забеляза това и рече:

- Да не би и теб, брате, да те е увлякъл лукав бяс, че така открито и безсрамно се смееш? Тук трябва да плачеш и да стенеш, и да просиш от Господа утеше­ние в бъдещия век. Нима не каза истината Този, Който ще трябва да ни съди: Блажени плачещите, защото те ще се утешат (Мат. 5:4), и нещастни са тези, кои­то сега се смеят и не внимават в себе си? (ср. Лук. 6:25). Освен това за монаха е пълно невежество да говори прекалено много или дори да изразява чувст­вата си към каквото и да било, особено ако прави това с дързост. Защото отците направо наричат дър­зостта майка на всички страсти.

Така смъмри той Климатий и влезе във вътреш­ната килия. А Климатий бе застигнат от наказание - нозете му се подкосиха, той падна на земята, сгърчи се и цялото му тяло се разтрепери.

Дометиан го видя да лежи в това състояние на земята. Той не само бе поразен от кроткия, но и су­ров нрав на Евтимий и от това, колко добре се бе съ­четало това в преподобния, но и съжали брата за стра­данията му. Затова събра неколцина отци, за да хода­тайстват за Климатий, и заедно с Марон ги доведе при Евтимий. А преподобният и сам бе жалостив чо­век, а и не можеше да пренебрегне ходатайството на отците. Затова отиде заедно с тях при лежащия Кли­матий. С кръстно знамение прекрати гърча, спря тре­перенето и напълно го изцели. При това каза:

- Внимавай в себе си и не презирай наставленията на отците и техните завети. Стани целият око, както сме чели за херувимите, и непрестанно се самонаблюдавай, понеже постоянно стъпваш сред мрежите на врага.

Така светият даде наставление и поучи Климатий, а предпази и другите чрез примера му и след това го отпрати.

Из житието на света Синклитикия

Света Синклитикия каза: „Ако вече си в манастир, не преминавай от място на място, защото ще имащ голяма вреда от това. Ако птица изоставя яйцата, никое от тях не ще се излюпи. Същото е и при мона­хинята или монаха - ако преминават от място на място, вярата им охладнява и умира“.

Из житието на света Теодора

В манастира, в който света Теодора се подвиза­ваше в мъжки образ, житото започна да свършва. Игуменът нареди на светата да вземе камили, да иде в града и да купи жито. А понеже тя не би могла да се върне до вечерта, и разрешиха да отседне в Енатон и да даде там почивка на камилите. На връщане от гра­да Теодора видя, че слънцето вече клони към залез, и помоли да я пуснат в Енатската обител, за да остави там камилите. Пуснаха ги и тя легна да спи в нозете на камилите.

А при манастира живееше една девойка, родстве­ница на някого от монасите, и лукавият започна да разпалва похот в нея. Поради външния вид на препо­добната тя я помисли за мъж. Тогава пренебрегна всякакъв срам и започна настоятелно да кани светата да отиде да нощува при нея. Но Теодора даде вид, че не чува, като предпочете да остане на земята с ка­милите пред това да спи на легло. Девойката разбра това, но страстта бе толкова мъчителна, че тя не мо­жеше да се сдържи. Тогава се отдаде на един от оне­зи, които нощуваха там. Този човек също пътуваше и бе останал да пренощува в манастира.

След като извърши това беззаконие, на следва­щата сутрин той отпътува от манастира. И преподоб­ната тръгна към манастира си. Мина време и се ока­за, че девойката е заченала. И понеже роднините и я караха да си признае, тя каза, че я е развратил монах Теодор от Октодекатския манастир. Монасите вед­нага повярваха на думите и. Безспорно врагът крое­ше козни срещу блажената и той подучи девойката да каже, а монасите - да повярват.

Тогава те отидоха в манастира, където се подви­заваше преподобната, вдигнаха шум и завикаха: „Те­одор се подвизава при вас като монах, а не го бе срам да извърши такова позорно дело“. На въпрос на игу­мена дали действително е извършила това нечестие, Теодора отговори, че е невинна за това дело. Тогава дошлите монаси се върнаха в обителта си. Но когато детето се роди, те го взеха и го подхвърлиха в ма­настира, където се подвизаваше преподобната.

И какво стана по-нататък? Всички повярваха, че Теодора е бащата на детето, а понеже тя мълчеше, я осъдиха и заедно с детето я изпъдиха от манастира. Така тя стана гледачка на детето и и се наложи да се грижи за него като майка. Хранеше го с овче мляко, измолваше от овчари вълна и плетеше от нея дрешки за него. Но кой и чия душа би могла да изтърпи толкова тежка клевета? Чии ръце биха могли да из­държат на толкова тежък труд?

Така минаха седем години, а светата жена все още търпеше страдания. О, всевиждащ Господи! Оклеве­тена, изпъдена от манастира, тя доброволно търпе­ше позора, сякаш действително бе сторила нещо срамно. Нещо повече, продължи да пости заедно с всич­ки. Храната и се състоеше от дива трева, а питието и бе вода, която наливаше както се случи от езерото, да не кажа - сълзите, които постоянно проливаше, така че върху нея се изпълниха словата на псалома: Питието си със сълзи размесвам (Пс. 101:10).

Теодора изнуряваше тялото си и изобщо не се грижеше за него - ноктите и бяха токова дълги, че по-скоро приличаха на нокти на зверове, косата и - мръсна и сплъстена като горски гъсталак, лицето и бе толкова силно загоряло от слънцето, че бе станало по-тъмно от лицата на етиопците, а очите и съвсем хлътнаха от постоянното бдение. При все това, кол­кото и да и бе трудно да се подвизава, колкото и да я надвиваха външното лошо време и вътрешните бури от страсти, тя не си и помисляше да напусне манасти­ра. Построи си колиба край манастирските порти и по думите на пророка е радост предпочете да бъде при прага на Божия дом (Пс. 83:11). Който и каквото и да и казваше и каквито и изкушения да я преслед­ваха, не бе възможно да разубедят преподобната.

Веднъж дяволът се яви на Теодора в образ на нейния мъж. С лицемерно ласкави думи започна да я уве­щава да се върне вкъщи. Но тя направи кръстен знак и той изчезна. Друг път и се яви във вид на всички зверо­ве на пустинята, сякаш готови да се нахвърлят върху нея. Но тя се молеше и видението се разсея като дим.

А веднъж напрати срещу нея сякаш тълпа от хора и така страшно я пребиха, че тя остана полумъртва от побоя. Друг път  яви всевъзможни ястия и мно­жество злато, но с нищо не успя да сломи твърдостта . И когато този, който се хвалеше, че може да уни­щожи небето и земята, разбра, че е невъзможно да я победи, реши да се откаже от борбата с нея.

Като минаха седем години, монашестващите от Енатската Лавра започнаха да молят игумена на ма­настира на Теодора да приеме светата обратно в лика на монашестващите. „Той вече бе достатъчно нака­зан — казаха те, — като живя седем години извън ма­настира“. Освен това, както твърдяха, бяха имали видение, че грехът на Теодор вече му е простен. Игу­менът се съгласи с молбата им. Сне от Теодора несправедливото наказание, нареди и да живее в най- отдалечената килия в манастира, никой да не общува с нея и да не я взима за никакво послушание.

Така минаха две години. Светата се подвизаваше в още по-голямо въздържание и в усилена молитва. А след това настъпи суша и във всички водоеми и кладенци на манастира нямаше капка вода. От оно­ва, което бе чул и видял, игуменът вече знаеше, че блажената е удостоена с дар на изцеление. Тогава изпрати да я повикат и и нареди да спусне в кладене­ца една стомна и да налее вода. Теодора бе свикнала да слуша аввата си. Без да разсъждава и без да отла­га, тя направи каквото и бе казано и веднага донася стомна, пълна с вода. А след това всички видяха, че и другите кладенци са пълни с вода.

 

 

 

А когато минаха още няколко дни, една вечер све­тата взе при себе си детето и цяла нощ най-подробно го наставляваше. По време на тези наставления тя с радост предаде духа си в Божиите ръце. Детето начаса избухна в ридания и плачът му изпълни колибата. Тези, които се оказаха наблизо, узнаха какво се бе случило и съобщиха на игумена. А той, щом чу, и сам разказа на монасите видението, което бе имал.

„Имах видение - разказа той, - че двама мъже ме отнесоха нависоко, а височината бе изключител­но голяма. И видях ангелския лик, и като ехо прогър­мя глас:

 Виж какви блага са приготвени за Теодора, Моята невеста.

И ми се яви ложе, охранявано от ангел, и брачен чертог с неописуема красота. Много ми се искаше да узная чий е брачният чертог, който виждам, и коя е тази, за която е приготвен. Попитах и спътниците си за това. И виждам сонма на пророците, апостолите, мъчениците и след тях на останалите праведници, а посред сонма - една жена, украсена с божествена слава. Тя влезе в брачните покои и седна на ложето.

Това - ми казаха спътниците ми - е авва Тео­дор - този, когото обвиниха в прелюбодеяние и който трябваше седем години да търпи изгонване от манастира. Считаха го за баща на чуждо дете, а той се нае с грижите за него и изхранването му, вместо да разкрие природата си и с това да се избави от срам и скръб. Затова и бе удостоен със славата, която виждаш.

След това сънят ме напусна и започнах да оплаквам съгрешенията ни.“

Ето какво разказа игуменът и веднага заедно с монасите се запъти към килията на преподобната. И щом влязоха, видяха, че бе починала тази, която в действителност бе придобила живот. Те застанаха наоколо и оплакаха светото тяло. А игуменът прати да повикат монасите от Енатския манастир, показа им тялото на светата и рече:

- Виждали ли сте някога нещо по-странно. Така­ва природа, а така измами княза на тъмнината!

Всички бяха поразени от това, което видяха. А после си помислиха колко много трябва да се подви­зават тези, които са поробени от телесни страсти. И тозчас ги обзе страх, а след страха последваха сълзи. А привечер, щом оплакването завърши, почетоха многострадалното и свето тяло с псалми и песни и го предадоха на земята.

Из Патерика

 Старецът рече: „Където и да си, ако решиш да направиш нещо добро и не успееш - не мисли, че това ще ти се удаде на друго място“.
 Амма Теодора разказа: „Имаше един монах. Той имаше толкова изкушения, че веднъж си каза:

 Хайде да си тръгна оттук.

И вече си обу сандалите, когато вижда някакъв човек, който също си обуваше сандалите, и му казва:

 Какво, заради мен ли си тръгваш? Накъдето и да тръгнеш, аз ще тичам пред теб.

А това бе бесът, който го изкушаваше“.

От свети Ефрем

Искам да ви припомня, братя, за тези, които се захващат с прекомерни подвизи, а после попадат в страшна беда. Тези хора не слушат думите на Свето­то Писание: Не мислете за себе си повече, отколко­то трябва да мислите; а мислете скромно (Рим. 12:3), и още: Не бивай много строг и недей се изтък­ва за много умен: защо да погубваш себе си? (Екл. 7:16).

Тези дни се случи така, че някои братя напуснаха килиите си и се запътиха към земя непроходима, без­водна и безплодна (Иер. 2:6 - според превода на се­демдесетте). Отците и братята дълго ги увещаваха, но те не ги слушаха. „Ще идем и ще станем сурови подвижници“ - казаха те.

Но когато отидоха в изгорялата пустиня и наоко­ло имаше само диви земи, когато не им остана никак­во утешение, започнаха да падат духом. Тогава тръг­наха обратно към манастирите, но не успяха да стиг­нат до тях. Изнурени от глад, жажда и от слънцето, лежаха в несвяст и вече се сбогуваха с живота. Но по Божий промисъл пътници, които минаваха през пустинята, вдигнаха от земята някои от тях, които бяха вече на умиране. Качиха ги на добичетата

 

си,закараха ги манастира и там братята още дълго боледуваха. Така те от собствен опит узнаха какво означава да бъдат ръководени от собствената си воля. А останалите, тези, които не бяха намерени, така и останаха да лежат там и птици и зверове разкъсаха телата им.

Дързостта на мислите увлича и мнозина други и те на свой риск и отговорност се запътват към земя непроходима, безводна и безплодна (Иер. 2:6 - според превода на седемдесетте). Едни от тях напускат ма­настирите, понеже не искат да се подчиняват и не могат да служат на братята си, и попадат в същата беда. А други си тръгват не защото искат да работят сами, а поради дързостта на помислите и уж от лю­бов към безмълвието и суровата добродетел - и по­ради това се надценяват. Трети пък ги подгонва тщеславието - те чакат похвала от човеците за това, че са станали отшелници, а не мислят за трудности­те, които тази похвала струва. И всички тези хора се оказват в толкова нещастно и бедствено положение, понеже са се доверили на собствените си помисли.

Възлюбени братя, не бива да действаме по собст­вената си воля. По-добре да се смиряваме пред ближ­ния с любов в Господа и да не забравяме за собстве­ната мяра на всеки.

Може би някой ще се намеси и ще попита: „Но нали знаем, че някои отци са се подвизавали именно така?“. Е, и какво от това? В такъв случай нека си спомни, че отците не са вършили нищо без размишления или както дойде, и нека постъпва разумно като тях.

За авва Макарий пише, както той сам разказа следното:

„Когато живеех в килията си в скита, ме безпоко­еше следният помисъл: „Иди в пустинята и виж как­во ще намериш там“. Пет години се борих с този по­мисъл, като си мислех, че е от бесовете.

Виждаш ли колко разсъдлив бе преподобният? Нима веднага се въодушеви или се впусна на път? Нима прие помисъла? Съвсем не. Продължи да из­следва помисъла в пост, бдение и молитва дали не е от бесовете? А нас, дойде ли ни помисъл, не е възможно да ни спрат. Губим всякакво самообладание, не само не се опитваме да го изследваме старателно и е молитва, но дори не слушаме тези, които ни уве­щават. Затова и врагът толкова лесно ни пленява.

„След това - казва авва Макарий, - понеже по­мисълът не утихваше, тръгнах към пустинята. Там намерих сладководно езеро, а сред него - остров. Пустинни животни бяха дошли на водопой на езеро­то. И сред тях забелязах двама голи човеци. Погово­рихме с тях и аз ги попитах:

 Как мога да стана монах?
 Ако не се откажеш от всичко мирско - отго­вориха те, - е невъзможно да станеш монах.
 Немощен съм - рекох - и не мога като вас.
 Щом не можеш като нас - отговориха те, - остани в килията си и плачи за греховете си“.

О, колко смирен е божественият мъж! Колко разсъдлива е добродетелната му душа! Този, който блестеше с толкова много и толкова велики подвизи, не счете себе си достоен за пустинята! А ние, сами неспособни за нищо, поради дързостта и безразсъдството си се залавяме с неща, които не са ни по сили­те! И страшното е, че с това изкушаваме Бога. Горко на човек, който се надява не на Бога, а на собствени­те си сили, опит или дарби. Защото силата и власт­та са единствено от Него.

 Нека се обърнем към житието на авва Антоний и ще видим, че и той вършеше всичко по божест­вено откровение. Но нима и той не живееше в ма­настир? Нима не носеше дрехи? Нима не се хранеше с хляб? Нима не работеше със собствените си ръце? Нима нямаше ученици, които след смъртта му обля­коха и погребаха тялото му. И всички отци с малки изключения живееха по същия начин. Така че нека подражаваме на живота им и да вървим по царския, среден път, без да се отклоняваме нито надясно, нито наляво.
 Всеки трябва със смиреномъдрие и търпение да върши делото, което е започнал. А ако човек бъде колеблив в нравите и убежденията си и скача с мисли­те си от място на място и от едно дело към друго, всичко това не позволява на плода да узрее, ако, раз­бира се, такъв човек изобщо има плодове.

А и лукавият не напада еднакво всички, а внуша­ва на всеки помисли за това, с което му е най-удобно Да се бори с него, при това под благовиден предлог. На този, който живее в манастир, описва живота в пустиня - нали тя е тук наблизо! - и го тласка към търсене на суров живот и строги подвизи.

А на този, който живее в пустиня, врагът нашеп­ва да бяга от нея - тя е такава изгоряла и безжалост­на, винаги безмилостна към слабите! И все по-често внушава този помисъл на пустинника. Той ще започ­не да строи кула, а после ще се умори и ще каже: „По- добре да започна да строя ограда“. После ще порабо­ти малко и ще каже: „Не, по-добре да построя ки­лия“. А в края на краищата и тази работа ще му ом­ръзне и той ще я изостави по средата и така ще се труди напразно и без никаква полза. Ето защо мона­хът, ако не остане на едно място и няма духовно раз­съждение, не може да придобие съвършен плод.

На тези, които живеят в общежителни манасти­ри, врагът внушава и други помисли. Казва на всекиго:

„Какво толкова правиш тук, което да не би мо­гъл да правиш в света? Там също би се трудил и би се хранил като безсловесно добиче. А каква праведност има в това да работиш и да ядеш? И освен това тук от храненето у теб се ражда блудна страст, ако пък не се храниш, няма да имаш сила да се трудиш. Я по-добре иди в пустинята и се спасявай: Господня е земята и онова, що я изпълня (Пс. 23:1). Вземи със себе си само един малък сърп - с него ще режеш трева и ще ядеш. Така правеха и древните монаси и угодиха на Бога.

И каква ти е ползата да седиш тук? Само съблаз­ни и осъждания и всичко останало, за което не бива и да се говори. Ще се махнеш оттук и ще се избавиш от всичко това. Ако ли пък не искаш да идеш в пустинта, иди на друго място, където няма съблазни. При всички случаи ще се намери място за теб. А и кого и кога е изоставил Бог, та да изостави и теб - нима не търсиш доброто? А там ще усвоиш друг занаят, ще започнеш да припечелваш повече, ще можеш да да­ваш и на сиромаси от трудовете си“.

Лукавият постоянно внушава такива помисли на брата под благовиден предлог, докато на него не му се стори, че се нуждае от по-голямо преуспяване и не приеме помислите. Тогава той напуска обителта, ней­ния покров и защита, и като изгубила се от стадо овца бързо попада в пастта на вълка. Защото, ако отиде в пустинята, отначало ще го измъчва глад. А после и бесовете ще започнат все повече да го плашат, да му внушават чувство на слабост и страх и всякак ще го измъчват.

Тогава братът започва да съжалява и си казва:

- Колко хубаво беше да живея с братя! И кой бяс ме съблазни да дойда в тая страшна пустиня? Тук има толкова много и при това опасни зверове! А какво ще правя аз, бедният, ако попадна в ръцете на варва­ри? Какво ще правя, ако се натъкна на разбойници или срещна хищен звяр? А колко бесове има по тия места - та нали тук не живее никой! И как да живея сам в тая пустиня, когато тук постоянно има само нечисти духове? Освен това съм свикнал наоколо да има много братя. А и, да си кажа истината, ако живея сам в пустинята и не поддържам трезвение, може би ще си загубя разсъдъка. Защото с мнозина се е случи­ло така. А каква праведност има в това да умреш в пустинята от лоша смърт?

Когато подобни помисли започнат да нападат брата, той, ако наистина е благоразумен, ще се върне в обителта си. И не ще мисли за срама, който бесове­те ще му внушават: „Ако се върнеш при братята, те ще решат, че си неопитен и нетърпелив, че си страх­лив войник, избягал от бойното поле“. Братът няма да ги послуша и по-скоро ще им отговори:

- Не е вярно, лукави бесове! По-вероятно е да ме приемат като изпитан борец, който е изпълнил сло­вата на апостола: Всичко изпитвайте, о доброто се дръжте (1 Сол. 5:21). Ето, и аз изпитах едното и дру­гото и разбрах, че е по-добре и по-приятно да живея заедно с братя, както е написано: Брат, подпомаган от брата, е като твърд и укрепен град (Притч. 18:19 - според превода на седемдесетте).

А когато се върне, игуменът и братята ще го при­емат с радост по словото на апостола: Подкрепяйте немощните (1 Сол. 5:14).

Но ако го е срам и не се върне в обителта си, може би ще послуша бесовете и ще се върне в света. А те ще му казват: „И там ще се спасиш, ако се боиш от Бога. Или мислиш, че ще се спасят само тези, които са в пустинята?“. Така врагът ще му внушава да се върне на бълвоча си (Притч. 26:11).

Ето какво се случва с този, който напуска манасти­ра, ако отиде в пустинята. А ако отиде и се засели в килия при старци, те, разбира се, ще го посрещнат в Господа и ще му дадат всичко според силите си. Но той самият, щом се настани в килията, ще си каже: „Сега трябва да работим, за да има с какво да живеем“.

И започва да се труди, и го налягат грижи и без­покойства, както става и с всички, които живеят сами. Но както на скитския монах общежитието му изглеж­да неудобно, така и на общежителния монах самот­ният живот носи множество тежки неудобства. И тъй, когато грижите и изкушенията го надвият, той започ­ва да се разкайва и казва:

 Тук през цялото време имам грижи и не успя­вам да изпълня даже малкото си правило. Вечно ми се налага да се занимавам със стопанството си и с работа, и да се боря с помисли. А когато бях в обще­житие, бях свободен от всичко това и цялата ми гри­жа бе правилото и малко ръкоделие. Какво да правя сега аз, нещастният? Всичко това ми се случи заради греховете ми! Да бях послушал съветите на моя отец, сега нямаше да имам толкова много скърби. Наисти­на няма нищо по-гибелно от непослушанието. То из­гони Адам от рая, а мен - от обителта ми.

И като достигне до такова съжаление, братът пак ще се върне в обителта си или пък ще иде в света и там ще погине.

Но ако се върне в обителта и го приемат, и пак започне да го напада помисъл, предизвикан от съб­лазните и осъжданията на ставащото около него, нека си каже:

 Постави стража на устата ми в Господа (Пс. 140:3) и отвърни очите ми да не виждам суета (Пс. 118:37), и ще победиш и едното, и другото: осъждане­то - с мълчание, а съблазните - е пазене на очите си. Защото, ако не ги победим, то, където и да отидем, навсякъде ще носим в себе си това, което воюва против нас.

А на друг брат лукавият внушава друг поми­съл, за да го изведе от манастира:

„Тук всички братя знаят, че си нерадив и небре­жен, така че в никакъв случай не бива да живееш тук. Дори да се обърнеш към добродетелта, хората, с кои­то живееш, ще си останат същите, които са видели как си започнал. По-добре иди на друго място, къде­то не те познават, и там постави начало. Така ще угодиш и на Бога, и на човеците“.

А сега чуй, възлюбени брате. Значи, поради това, че човеци ще те хулят, ти бягаш от духовния си отец и от братята, пред които си давал обети на Бога? Защо не си спомниш словата на пророка: Позорът съкруши сърцето ми, и аз изнемощях, защото заради Тебе по­насям хули, и с безчестие покриват лицето ми (Пс. 68:21, 8). Защо не понесеш с радост безчестието и уни­жението? Блажени сте вие — казва Господ, - когато ви похулят и изгонят, и така нататък (Мат. 5:11). А колко е полезно охулването за очистването от грехо­ве! Нека словата на пророка: Господ си спомни за нас в нашето унижение... и ни избави от враговете ни (Пс. 135:23-24), те убедят в това.

Сам постъпвай добре и ще видиш, че Господ ще поправи и мнението на братята за теб. Остани там, където те е застигнал врагът, и като стоиш на място, се сражавай с него. Тогава тези, които знаят за не­достатъците ти, ще започнат да виждат и достойнствата ти и самият ти ще получиш голяма слава от на­шия Господ Иисус Христос, Който каза: Мнозина пър­ви ще бъдат последни, и последни — първи (Мат. 19:30). Защото и мръсната дреха, ако я изперат, вече няма да я поставят върху мръсно бельо. А дори някой по­ради злоба или лукава завист да започне да нарича чистото мръсно, никой не ще му повярва. По самата дреха се вижда каква е. Умий ме - казва Писанието - и ще бъда по-бял от сняг (Пс. 50:9).

На тези, които са остарели, живеейки в ма­настир, врагът често нашепва предателската мисъл:

„Виж колко много години служи на Господа в манастир. А сега вече остаря и не можеш да изпълня­ваш манастирския устав, а и нямаш сили за нищо. Тялото ти съвсем отпадна и скоро и стари, и млади ще се държат като тирани с теб. А на теб на твоята възраст ти е нужен покой. Напусни това място, засе­ли се някъде в уединение и Господ ще ти изпрати прехрана било чрез милостиня, било по някакъв друг начин. Нужно ли е да се мъчиш тук и да търпиш хули само заради прехраната? А и какво толкова ядеш тук, та всеки ден да си готов да страдаш повече от роб и търпеливо да слушаш по-младите от теб?“.

Това и други подобни неща внушава врагът на стареца с надеждата, че той ще напусне братята и манастира, в който е остарял, и на старини ще загуби търпение. И ако на стареца му липсва благоразумие, той с лекота ще се поддаде и тогава вече врагът ще го гони като вятър слама.

А ако е съвършен по разум, старецът ще отблъсне

помисъла, като каже:

„Не се присмивай на старостта ми, дяволе! Щом на младини понесох твърдо всички трудности, още повече ще ги изтърпя сега, когато ми дойде време да напусна тялото и да бъда с Христа. Защото старият очаква само едно - да напусне този живот. И трябва да бъда за младите образец на търпение, а не на леко­мислие.

Благочестивият старец Елеазар по време на мъ­ченията, при които цялото му тяло бе в огън, не се отказа от вярата и даде на младите пример на из­дръжливост. А те, като го гледаха, и сами с лекота понесоха мъченията. Моите скърби са далеч по-мал­ки, така че и аз ще изтърпя.

Възможно е да ми бъде малко обидно и понякога да ме презират, но затова пък ще бъда за младежите образец на търпение и издръжливост, а не на отстъпничество. Винаги съм се считал за роб, сякаш Господ ме е довел и ме е поверил на игумена на манастира, в който живея. Следователно нямам власт сам да си тръгна. Така че защо ми досаждате, помисли, заради скромното ми дело?

Миряните заради тленни блага работят с всички сили не само денем, но и нощем, а освен това са натова­рени с грижи за жена, деца, дом, за данък за земята - и търпят всичко. Аз пък по Христовата благодат съм свободен от всичко това и ще полагам с радост скром­ния си труд. Защото игото Ми е благо, и бремето Ми леко (Мат. 11:30). Затова махнете се от мене, беззаконници, и аз ще пазя заповедите на моя Бог (Пс. 118:115)“.

 

Така с Божия помощ той ще запази предишния си начин на мислене, ще почине на мястото, където е остарял, и ще получи нетленен венец.