( продължение от 14)

 

В отговор Захария се хвърли в нозете му.

Отче - каза той, - и ти питаш мен?

Вярвай ми, чедо Захария - му рече старецът, - видях как Светият Дух се спуска върху теб и затова съм длъжен да те попитам.

Тогава Захария си свали кукула от главата, хвър­ли го под нозете си и го стъпка.

Ако не бъде така съкрушен, човек не може да бъде монах.

Авва Пимен разказа:

„Когато авва Захария бе на умиране, авва Мой­сей го попита:

Какво виждаш?

Отче - каза той, - дали не е по-добре да мълча?

Да, чедо, мълчи - отговори старецът.

Но в самия миг на смъртта му авва Исидор, кой­то бе наблизо, погледна към небето и рече:

Радвай се, чедо мое Захария - дверите на Не­бесното Царство се отвориха пред теб“.

Авва Евагрий рече: „Главното в спасението за човека е познанието на самия себе си“.

Случи се авва Теодор да бъде заедно с братята. И когато се хранеха, монасите вземаха чашите мълча­ливо и не казваха: „Прости“ ( По онова време поздравът „Прости“ имал същото значение, както сега „Благослови“).. Тогава авва Теодор каза:

В монасите вече няма красота на душата, за да

кажат: „Прости“.

Един брат му каза:

Искам да изпълня заповедта.

Веднъж - отговори му старецът - авва Тома също каза: „Искам да изпълня помисъла си в Господа“. Отиде в пекарната и започна да пече хляб. Сиро­маси му поискаха и той им даде всичкия хляб. А ко­гато започнаха да искат още, той им даде кошницата, в която беше хлябът, и дрехата, с която се бе обля­къл. Върна се в килията препасан с мафорий и непрестанно ругаеше себе си. „Не изпълних - казва­ше той - Божията заповед“.

Един брат помоли авва Теодор:

Кажи ми слово, погивам.

А той му отговори само:

Аз самият съм в опасност, какво да ти кажа?

Веднъж блаженият архиепископ Теофил пристигна на Нитрийската планина. Аввата на оби­телта дойде при него.

Отче - попита го архиепископът, - какво при­доби по този път?

Да се самообвинявам - отговори той - и за всичко да укорявам себе си.

Няма друг път освен този - съгласи се архие­пископът.

Веднъж същият архиепископ дойде в скита. Братята се събраха и казват на авва Памво:

Кажи на папата(Тоест на Александрийския патриарх Теофил) слово за негова полза.

Ако той няма полза от мълчанието ми - отго­вори старецът, - няма да има полза и от словото ми.

Амма Теодора каза, че нито подвигът, страданията, нито скръбта сами по себе спасяват без истинско смирение. Имало един пустинник, който изгонвал бесове. И започнал да ги пита:

От какво излизате? От пост ли?

Ние самите нито ядем, нито пием - казали те.

От бдение?

Ние изобщо не спим - казали.

От уединение?

Ние самите — отговорили бесовете -живеем в пустини.

В такъв случай от какво излизате? - продъл­жил старецът.

Нищо не ни побеждава така - казали бесовете - както смирението.

Авва Йоан Колов рече: „Смирението и стра­хът Божий превъзхождат всички останали доброде­тели“.

Пак той попита:

Кой продаде Йосиф в робство?

Един брат каза:

Братята му.

Не - възрази старецът, - смирението му. За­щото, когато те го продаваха, той можеше да влезе в спор и да каже, че е техен брат. Но той си замълча и поради смирението си се продаде. А смирението го постави за господар на цял Египет.

Пак той каза: „Захвърлихме лекото бреме - самоукоряването, а се натоварихме е тежкото - са- мооправданието“.

Пак за него някой от отците каза: „Авва Йоан има такова смирение, че целият скит се крепи само на малкия му пръст“.

Авва Йоан Тивейски каза: „Монахът трябва преди всичко да придобие смиреномъдрие. Защото първата заповед на Спасителя е: блажени бедните духом, защото тяхно е царството небесно (Мат. 5:3)“.

Авва Пимен разказа за авва Исидор, че всяка нощ изразходвал за плетене по един наръч вейки. Братята го помолили:

Почини си малко, вече си стар.

А той им отговорил:

Дори да изгорят Исидор и да хвърлят праха му на вятъра, пак не ще имам никаква заслуга, понеже Синът Божий слезе тук заради нас.

Пак той разказа за авва Исидор: „Когато по­мислите му казваха: „Ти си велик човек“, той им от­говаряше:

Нима съм като авва Антоний? Или съм станал като авва Памво или като другите отци, които угодиха на Бога?

При тези думи помислите отстъпваха, а той се успокояваше.

А когато враговете, обратно, го теглеха към уни­ние и казваха: „Дори след всичко това ще попаднеш в ада“, той им отговаряше: „Може и да попадна в ада, но вие ще бъдете още по-надолу“.

Авва Лонгин рече: „Както мъртвият не чувст­ва нищо и не осъжда никого, така и смиреномъдрият не може да осъди човек дори да го види, че се покла­ня на идоли“.

Авва Матой рече: „Колкото човек е по-близо до Бога, толкова по-грешен вижда себе си. Даже про­рок Исаия, когато видя Бога, нарече себе си погинал и нечист (вж. Ис. 6:5)“.

Пак той каза: „Едно време бях по-млад и си мислех, че върша нещо добро. Но сега, когато оста­рях, виждам, че нямам нито едно добро дело“.

Един брат го попита:

Как в скита можехте да вършите повече от оно­ва, което бе заповядано? Обичахте ли враговете си повече от самите себе си?

Аз - отговори старецът - и досега не обичам като себе си дори онзи, който ме обича.

Авва Иаков разказа:

„Веднъж отидох при авва Матой. На тръгване му рекох:

Каня се да отида към килиите.

Предай на авва Йоан поклон от мен - ми каза старецът.

И като отидох при авва Йоан, му казвам:

Имаш поклон от авва Матой.

Авва Матой - каза старецът - е истински из- раилтянин, у когото няма лукавство (Йоан. 1:47).

Мина година и пак отидох при авва Матой. Пре­давам му думите на авва Йоан, а старецът казва:

Аз, разбира се, не съм достоен за думите на стареца. А поначало имай предвид следното: чуеш ли старец да хвали някого повече от себе си, значи той самият е достигнал до голяма мяра. Защото съ­вършенството се състои тъкмо в това - да превъзна­сяш ближния повече от себе си“.

Един брат помоли авва Матой:

Кажи ми слово.

Иди проси от Бога - му рече старецът - да даде на сърцето ти плач и смирение и винаги помни греховете си. Не осъждай другите, а дръж себе си по- долу от всички и отсечи от себе си дързостта. Освен това сдържай езика и стомаха си. И ако някой каже нещо по какъвто и да било повод, не спори с него. Ако е казал добро, кажи: „Да“. А ако е казал лошо, кажи: „Ти знаеш какво говориш“, и не се карай с него заради думите му. А всичко това е смирение.

Авва Ксантий рече: „Даже кучето е по-добро от мен - то и любов има и в осъждане не пада“.

Един брат попита авва Алоний:

Какво означава да се смириш?

Да считаш себе си за по-лош от безсловесните скотове и да помниш, че при това те не подлежат на съд - отговори старецът.

Авва Пимен рече: „Ако укорява себе си, човек надделява във всичко“.

Пак той рече:

Когато постигне това, за което апостолът каза: „За чистия всичко е чисто“ (Тит. 1:15), човек вижда в свое лице най-нищожната от всички твари.

При тези думи един брат го попита:

Но как бих могъл да считам себе си за по-лош

от убиец?

Ако човек постигне казаното от апостола - отговори старецът, - то дори да види някого да уби­ва, ще си каже: „Този човек извърши този грях само веднъж, а пък аз убивам всеки ден“.

Същият брат попита и авва Анув за същото изречение, при това му предаде казаното от авва Пимен.

Правилно е казал - отговори му авва Анув. - Точно така е. Ако достигне до мярата на това изрече­ние и види немощта на брата си, човек ще направи така, че праведността му да го покрие.

А какво представлява тази праведност? - по­пита го братът.

Да се самоукоряваш — отговори старецът. - Който се самоукорява, той оправдава ближния. А та­кава праведност покрива слабостта на ближния.

Разказаха за авва Пимен, че никога не искал да каже своя дума в противоречие с думите на друг старец и винаги ги хвалел. Така например разказаха, че ако някои дойдели при него, той ги изпращал пър­во при авва Анув, понеже той бе по-голям от него на възраст. А авва Анув на свой ред им казвал: „Идете при брат ми Пимен - той има дар на наставление“. А ако някой път се случело авва Анув да седи до авва Пимен, авва Пимен в негово присъствие само мълчал.

Авва Пимен рече: „Блаженият авва Антоний каза, че най-голямата сила на човека е в това, да пое­ма пред Господа вината за всичките си грешки и чак

до смъртта си да бъде готов за изкушение“.

Веднъж той с тежка въздишка каза:

Всички добродетели, освен една, влязоха в този дом. А без нея човек го чака само мъчение.

Разбира се, веднага го попитаха коя е тази добро­детел.

Човек да укорява самия себе си - отговори той.

Пак той каза: „Ако гледа себе си, човек няма да се смущава. Затова и толкова често изпадаме в изкушения, защото не гледаме вътрешното си състо­яние и какво говорим. Чували сме от Писанието за Авигея - как каза на Давид: Върху мене да е грехът (1 Царств. 25:24), и той я изслуша и я обикна. Тук Авигея е предобраз на душата, а Давид - на Божест­вото. И ако душата се самоукорява пред Господа, Господ я обича.

Авва Пимен рече: „Винаги казвам, че където е низвергнат сатаната, там ще попадна и аз“.

Пак той рече: „Във всичко човек се нуждае от смирение и страх Божий - както от въздуха, който диша“.

Пак той рече: „Да падаш ничком пред Госпо­да, да не мислиш за себе си и да забравиш за собстве­ната си воля - това са оръдията на душата“.

Един брат го попита:

Авва, за какво трябва да мисля, когато преби­вавам в килията?

За това: „Досега съм човек, който е затънал в кал до шията, на шията си имам товар и викам към Бога: „Помилуй ме““.

Пак той рече: „Ако някой брат дойде при теб и видиш, че нямаш душевна полза от идването му, разгледай ума си и виж какъв помисъл си имал, пре­ди той да дойде. И тогава ще видиш каква е причина­та за безполезността и че ти си виновен за нея. И ако направиш това със смиреномъдрие, няма да се оби­диш на ближния си. Тоест ще упрекнеш не него, а себе си, и ще поемеш върху си собствените си прегре­шения. Защото, ако пребивава с внимание в килията си, човек не ще съгреши - нали Бог ще бъде до него. И както ми се струва, именно от такова пребиваване в килията човек придобива страх Божий“.

Пак той разказа как веднъж старците седели и се хранели, а авва Алоний стоял и им прислужвал. И старците го похвалили, а той не им отговорил нищо. Някой го попитал вече насаме:

Защо не отговори, когато старците те похва­лиха?

Ако им бях отговорил - рекъл той, - щеше да излезе, че съм приел похвалата.

Пак той рече: „Земята, на която Бог заповяда да принасяме жертви, е смиреномъдрието“.

Авва Сисой рече: „Който съзнателно се въз­държа от гласа си, е изпълнил цялото Писание“.

Един брат дойде при авва Сисой на планината на свети Антоний. По време на беседата братът по­пита стареца:

Какво, отче, и сега ли не си достигнал до мяра­та на авва Антоний?

Старецът му отговори:

Ако имах дори само един помисъл като на авва Антоний, щях целият да се превърна в пламък.

Друг брат го попита:

Авва, струва ми се, че паметта за Бога преби­вава в мен.

Не е велико дело - отговори старецът, - че умът ти се намира в Бога. Велико дело е да виждаш себе си по-долу от цялата твар. Ето защо и телесният труд води до смиреномъдрие.

Авва Сисой попита брата:

Как си?

Пропилявам си безполезно дните, отче - отго­вори той.

А аз, дай Боже, поне един ден да пропилея без­полезно - отговори старецът.

С други думи: „Дай Боже, поне един ден да не добавя нищо към греховете си“.

Трима старци, които бяха слушали за авва Сисой, дойдоха при него. Първият му казва:

Отче, как да се спася от скърцането със зъби и незаспиващия червей?

Но аввата не му отговори. Тогава вторият казва:

Отче, как да се спася от скърцането със зъби и незаспиващия червей?

Аввата и на него не му отговори. Третият му каза:

Отче, какво да правя? Споменът за външната тъмнина не ми дава даже да въздъхна!

Тогава старецът им казва:

Аз самият не си спомням за нищо такова, а се надявам, че Бог по добросърдечието Си ще ми стори

милост.

Щом чуха това, старците се огорчиха и се наканиха да си тръгват. Но аввата не искаше да си тръг­нат разстроени и им рече:

Щастливи сте вие, братя, даже ви завиждам. Защото, ако умът ни би придобил такава памет, изоб­що не бихме могли да грешим. А какво да правя аз, жестокосърдечният? Дори и в мислите си не до­пускам, че има ад за хората, и затова през цялото вре­ме греша...

Тогава старците му се поклониха и казаха:

Каквото чухме за теб, това и видяхме.

Авва Сисой каза, че пътят към смиреномъд- рието е въздържание, непрестанна молитва към Бога и стремеж да бъдеш по-долу от всички хора.

Пак той рече: „За идолите е написано, че имат уста, но не говорят, имат очи, но не виждат, имат уши, но не чуват. Точно такъв трябва да бъде и монахът. И както идолите са нищо, така и той трябва да счита себе си за нищо“.

Един брат попита авва Кроний:

Как човек да придобие смиреномъдрие?

Чрез страх Божий - отговори старецът.

А как да придобие страх Божий? - попита бра­тът.

Струва ми се - рече старецът, - че трябва във всичко да се ограничава, да търпи телесни скърби и с всички сили да помни излизането на душата и Божия съд.

Веднъж авва Макарий се връщаше от блатото в килията си и носеше вейки. И тогава на пътя му се изпречи дяволът с меч. Той искаше да удари Макарий, но не успя и му казва:

Голяма сила имаш, Макарий. Слаб съм срещу теб. Правиш същото, каквото правя и аз — ти постиш и аз постя; ти бдиш, а аз изобщо не спя. Само с едно нещо ме побеждаваш.

Кое е то? - попита го авва Макарий.

Смирението - отговори онзи. - Затова и съм слаб срещу теб.

Авва Иперехий рече: „Смиреномъдрието е дърво на живота, извисяващо се до небето“.

Старецът рече: „В когото има смирение, той смирява бесовете. А в когото няма смирение, той им е играчка“.

Пак той рече: „Бъди не смиренословен, а сми- реномъдър. Защото без смиреномъдрие не ще из­раснеш в Божието дело“.

Един велик пустинник рече:

Защо воюваш така против мен, сатана?

А ти - отговори му сатаната - още повече во­юваш против мен със смиреномъдрието си.

Старците казаха: „Венецът на монаха е сми­реномъдрието“.

Попитаха стареца кога душата придобива сми­рение.

Когато мисли за злото, което е сторила - от­говори той.

Старецът рече: „Както земята не може да пад­не надолу, така и който се смирява, не пада“.

Двама монаси бяха братя по плът и живееха заедно. Дяволът намисли да ги раздели помежду им. И ето, веднъж по-малкият запали един светилник, но бесът прекатури поставката и светилникът падна. По- големият брат се ядоса и удари по-малкия, но онзи му се поклони и рече:

Прости ми, брате, ей сега пак ще го запаля.

И начаса Божия сила слезе и унищожи всички бесовски козни. А бесът отиде и доложи за всичко случило се на княза си, който седеше в капището.

Междувременно езическият жрец чу разказа на беса. Разбра в каква заблуда бе, прие кръщение и ста­на монах. И от самото начало пазеше смирение. „Сми­рението - каза той - разрушава всички козни на дя­вола, защото го чух да казва:

Посея ли раздор между монаси, единият от тях веднага прави поклон и аз губя всякаква сила“.

Старецът рече: „Смирението не се гневи и не разгневява никого“.

Попитаха стареца:

Защо бесовете надделяват над нас?

Защото захвърляме оръжието си: унижението, смирението, нестяжанието и търпението - отговори той.

Попитаха стареца:

Що е смирение?

Смирение е, ако брат ти съгреши - отговори старецът, - а ти му простиш преди да ти е поискал прошка.

Разказаха за авва Сисой как веднъж се разбо­лял. Околните го попитали:

Какво виждаш?

Виждам - отговорил той, - че са дошли за мен и ги моля да ми дадат да се покая още малко.

Тогава един от старците му казва:

А ако ти позволят, нима ще успееш да напра­виш още нещо за покаянието?

Дори да не успея да сторя нищо - отговорил старецът, - поне ще въздъхна малко за душата си и това ми стига.

 67. Веднъж братя от Тиваида дойдоха при един старец и доведоха със себе си бесноват човек, за да го изцели старецът. Дълго умоляваха стареца и накрая той казва на беса:

Излез от Божието творение.

Ще изляза - отговори бесът, - но ще те попи­там за едно място от Писанието, а ти ми кажи. Кои са козите и кои са овцете? (вж. Мат. 25:32).

Козите това съм аз - отговори старецът, - а що се отнася до овцете, Бог ги знае кои са.

При тези думи бесът закрещя със силен глас:

Ето, излизам поради смирението ти! - и в съ­щия миг излезе.

Старците казаха: „Ако нямаме бран, още по­вече трябва да се смиряваме. Така е понеже Бог знае слабостта ни и ни покрива. А ако се гордеем, Той от­нема от нас покрова Си и ще погинем“.

Един брат попита стареца:

В какво се състои преуспяването на човека в Господа?

Преуспяването на човека - отговори старецът - е смирението. Колкото по-надълбоко снизхожда човек в смирението си, толкова повече възхожда в преуспяването си.

Старецът рече: „Кажеш ли някому: „Прости ми“, за да се смириш, опърляш бесовете“.

Ако мелничарят не покрие с наочници очите на добитъка си, той ще се обръща встрани и ще изяж­да труда му. Същото е и при нас - по Божи проми­съл ни се дават наочници, за да не виждаме доброто, което вършим, и да не хвалим сами себе си, защото така ще загубим трудовете си. Затова, за да се самоосъждаме, понякога се допуска да имаме нечисти по­мисли и ние само тях и виждаме. И цялата тази мръ­сотия закрива от нас малкото добро, което имаме. Докато се самоукорява, човек не ще загуби безплод­но трудовете си.

Попитаха стареца:

Какво е смирение?

Смирението - отговори той - е велико Божие дело. А пътят към смирението се състои в страдания на тялото и в това да считаш себе си за грешен и на­миращ се по-долу от всички.

Какво значи по-долу от всички? - попита го отново братът.

Това значи да не гледаш чуждите грехове - рече старецът, - а да гледаш само своите и непре­станно да се молиш на Бога.

Един брат живееше в манастир и поемаше всички вини на братята. Обвиняваше себе си даже в блудство: „И това сторих“. Някои братя, които не знаеха за подвига му, почнаха да роптаят срещу него.

Толкова много зло върши - казваха те, - а отгоре на това и не се труди.

Но аввата, който знаеше за подвига му, каза на братята:

За мен една негова рогозка, която той изработ­ва със смирение, е по-ценна от всички ваши, израбо­тени с гордост. А ако искате, ще ви дам възможност да разберете и Божията воля.

Той нареди да накладат голям огън, всеки да до­несе по три рогозки, изработени от него, и една ро­гозка, изработена от брата, и да ги хвърлят в огъня. И веднага щом ги хвърлиха, всичките им рогозки из­горяха, оцеля само една - на брата. Като видяха това, тези, които го бяха обвинявали, му се поклониха и оттогава го почитаха като отец.

Някой нанесе телесна повреда на един монах, а той се поклони на онзи, който го нарани.

Старецът разказа: „Веднъж двама миряни по уговорка заедно напуснаха света и станаха монаси. Но поради ревност и незнание направиха себе си евнуси заради Небесното Царство, та да изпълнят, как­то мислеха, евангелската заповед (има се предвид Мат. 19:12). Щом узна за това, архиепископът ги от­лъчи от причастие. Те се обидиха. Струваше им се, че бяха постъпили правилно. Отидоха при Иерусалимския архиепископ и му разказаха всичко, но и той ги отлъчи; сетне при Антиохийския - и там същото. Накрая отидоха при Римския папа, като при старши,

но и от него чуха същото.

Това ги озадачи и те си казаха един другиму:

Всички те се събират по събори, та затова и по приятелски се прикриват един друг. Я да идем при Божия светия - Кипърския епископ Епифаний. Той ще ни каже Божията воля. Той е пророк и не гледа на лицето на човек.

Тръгнаха на път. Но щом наближиха града, све­тият получи откровение за тях и прати насреща им свои пратеници, които им казаха: „Даже не влизайте в града!“. Тогава те се осъзнаха и рекоха:

Наистина съгрешихме. Дори всички останали да ни отлъчиха несправедливо, този пророк - не, щом Сам Бог му откри за нас!

И почнаха да се самоукоряват. Но Бог видя, че сърцата им се смириха и че признават греха си. Из­вести свети Епифаний и той прати да ги повикат при него. После ги утеши и ги прие в общение. А на Алек­сандрийския архиепископ написа: „Приеми чедата си, защото искрено се разкаяха“.

Ето това - добави старецът - е изцелението на човека и Бог иска именно това. Нека човек поеме вината за греховете си като пред Бога, а благодатта ще открие това на човеците“.

Един брат живееше сред келиоти и достигна до такова смирение, че винаги се молеше: „Господи, порази ме, защото, когато съм здрав, не Те слушам“.

Ако постоянно и усърдно изобличава, упреква и мъмри тайно душата си, човек ще я убеди, че тя е по-долу от псетата и зверовете. Защото те не са гне­вили Създателя и няма да идат на съд. И за него ще е по-добре изобщо да не възкръсва за съд, отколкото да възкръсне за вечни мъки.

Един брат дойде при стареца и го попита:

Как си, отче?

Зле - отговори старецът.

Защо, авва? - попита братът.

Защото - отговори старецът - вече осемнай­сет години стоя пред Бога и всеки ден сам проклинам себе си: Проклети отклоняващите се от заповедите Ти (Пс. 118: 21 - според превода на седемдесетте).

Като чу това, братът си тръгна. Получи голяма полза от смирението на стареца.

Старецът рече: „Ако живееш в пустиня и безмълвстваш, не си мисли, че вършиш нещо вели­ко. По-добре си представи, че са те изпъдили като куче от обществото и са те вързали, за да не хапеш и да не се нахвърляш върху хората“.

Старецът рече: „Ако живееш в пустиня и ви­диш, че Бог се грижи за теб, нека сърцето ти не се възгордява. Защото Господ ще те лиши от помощта Си. А по-добре си кажи: „Поради малодушието и сла­бостта ми Бог проявява милост към мен, за да търпя и да не ставам небрежен“.

Старецът рече: „Ако чуеш за великия живот на свети отци и се запалиш да им подражаваш, пристъ­пи към дело. Призовавай името на Господа, за да те укрепи за делото, което си избрал. И ако с Божия помощ го доведеш докрай, бъди благодарен на Този, Който ти е помогнал. А ако не успееш да го доведеш докрай, познай слабостта и безпомощността си, уко­ри себе си и смири помисъла си „чак до деня на смърт­та“, считай, че си негоден за нищо, нищожен и нетър­пелив. Винаги изобличавай душата си за това, че е наченала и не е успяла да завърши. Само тогава ще можеш да я спасиш“.

Веднъж авва Макарий Египетски дойде от скита на Нитрийската планина на празника на авва Памво. Старците му казват:

Отче, кажи слово на братята.

И той разказа:

„И досега още не съм станал монах, но съм виж­дал монаси.

Бях веднъж в килията си в скита и ме безпокояха помисли: „Иди в пустинята и виж какво ще откриеш там“. Но продължих да се боря пет години с този по­мисъл, в случай че е от бесовете.

Помисълът обаче оставаше и отидох в пустиня­та. Там намерих сладководно езеро, а сред него - ост­ров. Пустинни животни бяха дошли на водопой на езерото. И сред тях забелязах двама голи човеци. Обзе ме страх. Помислих, че са духове. Но те видяха, че се боя, и ме заговориха:

Не бой се, и ние сме хора.

Тогава ги попитах:

Откъде сте? Как дойдохте в тази пустиня?

От общежителен манастир сме - отговориха те. - Но преди четиридесет години се уговорихме и дойдохме тук. Единият от нас е египтянин, а другият - либиец. Но разкажи ни какво става в света? Идва ли водата навреме? ( Има се предвид разливът на Нил, който дава плодородие на земята ). А в света всичко ли е все така благополучно?

Да - казах им. - Кажете ми как мога да стана монах?

Ако не се откаже от всичко мирско - казаха ми те, - човек не може да стане монах.

Немощен съм - рекох - и не мога като вас.

Щом не можеш като нас - отговориха те, - остани в килията си и плачи за греховете си

Попитах ги още:

Щом дойде зима, не измръзвате ли? А в жега не ви ли изгаря кожата?

Бог така промисля за нас - отговориха те, - че нито през зимата измръзваме, нито жегата ни вреди“.

Ето защо - добави старецът - ви казах, че така и не станах монах, но съм виждал монаси. Простете ми, братя.

Веднъж авва Антоний се молеше в килията си и чу глас: „Антоний, още не си достигнал до мярата на еди-кой си обущар, който живее в Александрия“.

На сутринта старецът стана, взе си тоягата и се запъти към обущаря. Когато пристигна, го поздрави, седна до него и му казва:

Разкажи ми, брате, за делата си.

А обущарят отговори:

Авва, не зная да съм сторил нещо добро. Може би само това, че всяка сутрин като стана, за да започ­на работа, си казвам, че всички в този град от най- малкия до най-големия ще влязат в Царството Не­бесно заради праведността си, а само аз ще попадна в ада заради греховете си. И вечер, преди да легна да спя, пак казвам същите думи.

Старецът каза:

- Наистина, ти като добър леяр си живял спо­койно вкъщи и си наследил Царството. А пък аз ня­мах разсъдителност и за цялото време, което прека­рах в пустинята, не те настигнах.

Бъди внимателен, читателю, и не приемай този разказ наивно и без разсъждение, за да не би вместо полза да получиш вреда! В противен случай ще пред­почетеш едно-единствено, и то нетрудно, занимание на мирянин пред целия подвижнически живот на този, който бе глава и родоначалник на мнозина отци. А Антоний по словото на апостола си получи награда­та според труда си (1 Кор. 3:8) - той бе прославен от Бога повече от всички отци и възнесен там, където пребивава Сам Бог, както бе открито на един светия.

Но ако би трябвало да предпочетем обущаря само заради единствения му благочестив помисъл пред Антоний Велики - „огнения стълп, просветяващ все­лената“, както се изрази за него един светия - то защо тогава да не поставим този обущар като пример за всички? Не е ли по-добре да започнем да подражава­ме на него, ако той е по-подходящ за това, още пове­че, че не е трудно да му се подражава? Защо тогава ние, монасите, сме го оставили без внимание, а се взи­раме в житието на дивния Антоний като в образец и всеки от нас се стреми да му подражава с живота си?

При това е много трудно да се уподобиш на Антоний - малцина са били способни да постигнат в пълна мяра това, а и те, мисля, така и не го постигнаха.

Оттук се вижда, че Бог, по словото на Писание­то, смирява тези, които обича (вж. Притч. 3:12). Той даде на апостол Павел жило в плътта, за да се не превъзнася с премногото откровения (2 Кор. 12:7). Той огради и свети Антоний със смирение, когато той вече бе преизпълнен с плодовете и дарбите на Духа и желаеше да узнае собствената си мяра на съвършен­ство. Затова Човеколюбецът му каза като на човек, че той още не е достигнал до мярата на обущаря.

И като каза това, Той не излъга - да не бъде! - а изрече самата неизменна истина. Но за каква мяра говори Господ? За мярата на добродетелта на обуща­ря: да не си въобразяваш за себе си нищо особено, ако си обикновен човек, живееш светски живот и съ­вестта ти те изобличава силно. Тъкмо затова той, като съвестен и познаващ себе си човек, напълно искрено мислеше, че всички са праведни и достойни за Цар­ството Небесно, и не гледаше към чуждите грехове, а обвиняваше единствено и само себе си и се считаше за обречен на вечни мъки.

И този човек е достоен за всякаква похвала за това, че мислеше така, макар да бе обикновен човек и да живееше в света. Но, разбира се, това не го поста­вя по-горе от свети Антоний. Той превъзхождаше све­теца само в едно - в това, че считаше себе си за най- грешния измежду човеците. Защото и Антоний бе смиреномъдър и съвсем не се считаше за достоен за действието на Светия Дух. Но умът му постоянно му припомняше за плодовете и дарбите, които бе придо­бил, и му се струваше, че мнозина нямат такива. За­това не можеше като обущаря да счита себе си за най- грешния измежду човеците, макар да се стараеше да се самоукорява. Ето в това го надмина обущарят.

Накратко казано, когато Бог каза това на Анто­ний, Той каза истината и същевременно доведе сина Си до още по-голямо смирение. Разбирай това така и по отношение на други светии, на които Бог е открил или изрекъл нещо подобно.

 

От свети Ефрем

Началото на плода е цветът. Началото на сми­рението е послушанието в Господа. Защото, който го е придобил, е изпълнителен, послушен, скромен, въз­дава чест и на малки, и на големи. И вярвам, че ще получи награда от Господа - вечен живот.

Един брат разказа: „Дадох обещание на Госпо­да, че когато брат ми каже да направя нещо, ще кажа на помисъла:

Той е твоят Господ, слушай го.

А ако и друг брат ми каже да направя нещо, ще кажа:

А този е брат на твоя Господ.

И ако даже дете ми заповяда нещо, ще кажа:

Слушай сина на твоя Господ“.

Така се противопоставяше този брат на чуждите помисли. Изпълняваше всичко без ни най-малко сму­щение и по действие на благодатта имаше смирение.

От авва Исаия

Който има смирение, даже езикът му не ще се преобърне да каже някому, че е нерадив или небре­жен. Той ще бъде сляп за чуждите грехове и глух за онова, което не е полезно за душата му. Няма да го интересува нищо друго, освен греховете му, а ще за­пазва мира с всички - съгласно заповедта на Господа, а не поради чувство на привързаност. И ако някой не спазва това, дори да яде само по веднъж на шест дни и да се изтезава с непосилни подвизи, всичките му трудове са напразни.

Брате, приучи езика си да казва: „Прости“, и смирението ще дойде при теб. Обикни смирението и то ще те покрие от греховете ти.

В нито един труд не бъди нерадив. Защото тру­дът, страданията и мълчанието раждат смирение. И знай: докато нехае за себе си, човек е убеден в сърце­то си, че е угоден на Бога. Но щом се избави от страстите, го е срам от Бога да вдигне очите си към небето. И тогава вижда колко е малък в Божиите очи.

Един човек имаше двама слуги. Прати ги на нивата си със заръка всеки от тях да ожъне по седем мери на ден. И единият от тях с всички сили се стара­еше да изпълни заповедта на господаря си, но не успя, понеже не му бе по силите. А втория го обзе леност и каза: „Та кой може за един ден да свърши толкова много работа!“. Този слуга пренебрегна заповедта, не се залови за работа и легна да спи. Ту дремеше, ту се прозяваше, ту се обръщаше от едната страна на дру­гата като врата... на куките си (Притч. 26:14- 16), и така прекара в безделие целия ден. Свечери се и два­мата се явиха при господаря си. Господарят провери и двамата и установи колко бе изработил слугата, който се бе старал. Той, разбира се, не бе успял да изпълни всичко, което му бе заповядано, но бе пока­зал ревността си и за това господарят го похвали. А ленивия, като непослушник, изпъди от дома си.

Ето така и ние при всякакви скърби и трудности нека не униваме, а да се трудим според силите си, от цялата си душа и със смирение. И вярвам, че Господ ще ни приеме заедно с онези Негови светии, които са извършили много подвизи.

Ако не нараняваш съвестта на ближния, това ражда смирение. Смирението поражда разсъждение, а разсъждението унищожава всички страсти, отделяй­ки ги една от друга. Така че не ще успееш да придо­биеш разсъждение, ако преди това не подготвиш поч­вата за него. Първата стъпка в тази посока е уедине­нието - то ражда подвиг. Подвигът ражда плач; пла­чът ражда страх Божий; страхът ражда смирение. Смирението ражда разсъждение, разсъждението - прозорливост, прозорливостта - любов. А любовта прави душата чиста и безстрастна. И тогава, след всичко това, човек разбира колко е далеч от Бога.

Ако не си уверен, че трудът ти е угоден на Бога, това ще призове Божията помощ, която ще те огра­ди. Защото, който е предал сърцето си на Бога в бла­гочестие и истина, дори не може да си помисли, че Му е угодил. Докато съвестта го уличава в някаква горделивост, той е чужд на свободата. Защото там, където има за какво да бъдеш упрекнат - има за какво и да бъдеш обвинен. А където има предмет на обви­нение - там няма свобода.

 

От авва Марк

Както превъзнасянето е чуждо на каещия се, така и смиреномъдрието е невъзможно за този, който пред­намерено греши. Смиреномъдрието не е упреци от страна на съвестта, а познаване на Божията милост и състрадание. Ако се грижехме за смиреномъдрието, нямаше да е нужно да бъдем наказвани. Всичко страшно и лошо, което ни се случва, ни сполетява поради надменността ни. На апостола му бе даден ангел сатанин, за да го изкушава и за да не се превъз­нася (вж. 2 Кор. 12:9). А на нас заради превъзнасяне­то ни още повече ще ни бъде даден ангел сатанин, за да ни тъпче, докато не се смирим.

Предците ни управляваха имоти, имаха богатст­во, жени, грижеха се за деца - и поради безгранично­то си смиреномъдрие беседваха с Бога. А ние се отда­лечихме от света, отхвърлихме богатството, напуснах­ме семействата си и си мислим, че сме свои на Бога. И заради превъзнасянето ни бесовете ни се присмиват.

Който се превъзнася, не познава себе си. Защото, ако познаваше себе си, неразумието и слабостта си, нямаше да се превъзнася. А който не познава себе си, може ли да познава Бога? Ако не е съумял да разбере собственото си неразумие, с което живее, как ще съ­умее да разбере Божията мъдрост, от която е далеч и на която е чужд?

Който познава Бога, вижда отблясъка на величи­ето Му и презира себе си като праведния Иов. Казва: Слушал бях за Тебе със слуха на ухото; сега пък очите ми Те виждат; затова аз се отричам и разкайвам в прах и пепел (Иов. 42:5-6).

( СЛЕДВ