ГЛАВА 27

 

За това, че не бива винаги да отхвърляме тези, които се отричат от света поради случайни обстоятелства. И за това, че не бива да отказваме решително на никого, който идва в обителта и искрено моли да живее с братята, докато не го опознаем добре. Затова е по-добре да го оставим да поживее за известно време и да го изпитаме според предписаното. И ако той не промени решението си, след времето на изпитване да го приемем, освен ако и в действителност не се случи нещо противно на божествените закони

 

                                 1. От Паладий

   

Един осемнайсетгодишен момък на име Макарий по време на игра с връстници неволно уби човек. Това го потресе и той се оттегли в пустинята. Там го обзе такъв страх пред Бога и човеците, че цели три години живя под открито небе в пустинята и не чувстваше нищо, а по онези места никога не вали дъжд. След това си построи килия в пустинята. Живя в нея още двайсет и пет години и бе удостоен с дара да се наслаждава на уединението и да презира всички бесовски козни.

    Живях дълго време с него, научих историята му и защо бе напуснал света. Веднъж го попитах с какви мисли си спомня за греха на извършеното от него убийство. Той отговори, че съвсем не скърби за него. Напротив, даже се радва, че то е станало такъв повод. „Неволното убийство - ми каза той - стана начало на спасението ми“.

    И посочи свидетелство от Писанието за Мойсей (вж. Изх. 2-3). Той също се уплаши след убийството в Египет и избяга от фараона в Мадиамската земя. Но ако това не се бе случило, той нямаше да отиде на Синай планина, нямаше да бъде удостоен да съзерцава Владиката, нямаше да получи такива дарби и да запише словата на Духа. Това показва, че понякога някой дори против волята си достига до доброто и му се дарява високо преуспяване.

 

                       2. От свети Ефрем

   

Ако някой брат постъпи в манастир поради някакви обстоятелства, нека укрепи себе си, за да не би врагът да го завладее чрез всевъзможни благовидни предлози. Защото врагът ще му внушава: „Защо да се подвизаваш в добродетелите и да се измъчваш, при положение че няма да получиш награда? Защото не по собствена воля дойде да станеш монах. Ако не ти се бе случило това и това, нямаше да станеш монах, а сам в никакъв случай не би пожелал това. Тъй че няма смисъл да се трудиш напразно. При всички случаи Бог няма да те награди за това“. Врагът внушава на брата и други неща от този род, за да го хвърли в отчаяние. И ако братът не се осъзнае, не си спомни Божиите благодеяния и не укрепи вярата си, умът му ще ослепее. Тогава той се отчайва и почва да живее нехайно, без страх Божий и е пълно безразличие, и накрая стига до пълна гибел.

    Затова не бива да слушаш врага, когато ти внушава това. Напротив, трябва още по-ревностно да се подвизаваш в добродетелите, като при това си спомняш за Божиите благодеяния и си казваш: „Душо моя, колко много хора са били удостоени да достигнат до този праведен начин на живот само с много пости и милостини! А аз прекарах целия си живот в нерадение и Божията благост ме удостои е толкова благочестив и безметежен живот, понеже човеколюбивият Владика не обърна внимание на безчисленото множество на прегрешенията ми. Така че нека се постараем и ние, душо моя, да сторим дела, достойни за покаяние! За да не ни осъдят два пъти - за това, че сме отхвърлили Божията благодат, и за това, че не сме спазили обетите“.

    Ще ти разкажа, възлюбени брате, една притча за това. Нека решимостта ти се увеличи и помисълът не те смущава.

    В една страна живееше един богат човек. Той си купи имот на отсрещния бряг на реката и веднага замина. Преди да замине, повика рабите си, разпредели земите на имота помежду им и им рече:

    - Идете всеки на своя участък и работете, докато не дойда да видя какво сте свършили.

    И едни от тях, които бяха благодарни и предани, послушаха заповедта на стопанина, отидоха и започнаха да работят. А останалите, непокорни и опърничави човеци, отговориха на господаря си така:

    - Няма да изпълним това, което каза, няма да прекосяваме реката и няма да се трудим в имота ти!

    Господарят не се разгневи на всички тези хора, а нареди на слугите си да им предложат напитки. И така той напои опърничавите раби и заповяда на някои слуги да ги вземат, да ги прехвърлят през реката и да оставят всекиго на участъка, който сам стопанинът му е дал. Направиха, както им бе наредено, и откараха рабите всеки на мястото му.

    После един от рабите изтрезня и видя, че е отвъд реката, в земята, която стопанинът му бе отредил. Той се смая и си рече: „Господарят ми толкова много ме обича, че не се ядоса за непослушанието ми и великодушно ме докара тук. Докато спях безгрижно, той ме прехвърли през голямата и бурна река и ме остави на моя участък земя. Така че старателно ще работя в имота му и ще помня търпението и добротата му и благодеянията, които той ми стори!“. И рабът започна да работи толкова ревностно, че догони и онези, които бяха дошли преди него.

    Събуди се друг раб и видя, че е на отвъдния бряг на реката, в имота на господаря си. А той бе лукав и ленив. И си казва: „Така значи, докато съм спал, той ме е прехвърлил през голямата и бурна река... Ще оставя нивата му без плодове. Да го видим тогава какво ще прави!“. И пак легна да спи. И понеже спа през цялото време, тръните и бурените така избуяха, че го покриха.

    След много време стопанинът дойде да види работата на всеки раб. И щом видя работата на тези, които бяха започнали най-рано, ги похвали. После отиде при раба, когото сам, докато той спеше, бе прехвърлил през реката. И щом видя, че е поработил добре, се зарадва за него и го похвали. След това отиде при ленивия раб да види работата му и го намери, че той спи, а тръните са го покрили напълно. Тогава той го повика и страшно му каза:

    - Лукави и лениви рабе! Защо си оставил нивата ми безплодна? Нима не знаеш, че те прехвърлих през реката, докато спеше, оставих те на твоя участък земя и даже не те наказах за предишното ти непослушание? Нима не трябваше да вземеш пример от събрата си, когото също прехвърлих през реката?

    А онзи мълчеше и не знаеше какво да каже за свое оправдание. Тогава господарят им постъпи е всекиго така, както делата му заслужаваха.

    И така, знай, че богатият човек е Христос, а имотът е вярата. Опиването са превратностите на живота. А бурната река е богатството на тоя век и неговите измами. Послушните раби са тези, които са се отрекли от света поради любов към Бога. Изтрезнелият е сластолюбив човек, който е достигнал до монашески живот поради превратности на съдбата, но се е трудил, изпълнявайки Божията воля. А ленивият раб е човек, който също е приел монашество поради външни обстоятелства и по принуда, но после е отхвърлил Божията милост и е бил нехаен за собственото си спасение.

    Спомни си и за Савел. Защото той отиваше към Дамаск, носейки писма от първосвещениците, за да върже вярващите в Господа! (вж. Деян. 9:1-30). Но после този, който бе тръгнал да разори вярата, сам се оказа проповедник на вярата. Наистина безбройни са милостите Господни към тези, които истинно Го призовават!

 

 

                       3. Из Патерика

   

 

Един момък реши да се отрече от света и се запъти към пустинята. По пътя забеляза една кула или по-точно килия, построена във вид на кула, и си каза: „Когото и да заваря вътре, ще му служа чак до смъртта“. Приближи се до кулата и похлопа. Излезе възрастен монах и му каза:

    -  Какво искаш?

    -  Дойдох да се помоля - отговори момъкът.

    Тогава старецът го прие и му предостави възможност да отдъхне. После каза на момъка:

    -  Имаш ли някаква работа някъде?

    -  Не - отговори момъкът. - Бих искал да остана тук.

    Като чу това, старецът го остави при себе си.

    А сам старецът живееше в блудство и с него живееше една жена. И ето, веднъж той каза на момъка:

    -  Ако търсиш духовна полза, иди в манастир, защото аз живея с жена.

    -  Дали това ти е жена или сестра - отговори момъкът, - мен не ме касае. Ще ти служа, докато смъртта ни раздели.

    Мина доста време, а момъкът все още безпрекословно служеше на стареца. Тогава старецът и жената си казват един на друг:

    -  Не ни ли стига бремето, което вече тегне върху ни, ами да отговаряме и за душата на този момък! Да си тръгнем оттук, а килията ще оставим на него.

    Събраха каквото можаха от покъщнината си и казват на момъка:

    -  Отиваме да се помолим, а ти пази килията.

    Но не бяха успели да отидат далеч, когато момъкът се досети за замисъла им и тичешком ги догони. Като го видяха, те се смутиха и казаха:

    -  Докога ще ни бъдеш за осъждане? Имаш си килия - живей в нея и внимавай в себе си.

    -  Не съм дошъл заради килията - отговори братът, - а за да ви служа.

    Щом чуха това, и монахът, и жената се съкрушиха и решиха да се покаят пред Бога. И жената отиде в манастир, а старецът се върна в килията си. Така чрез търпението на брата бяха спасени и той, и тя.

    Обърни внимание, че старецът, макар като човек да бе изпитал падение, все пак бе духовен човек и познаваше законите на духовния живот. Не започна открито да пъди момъка, макар да не желаеше да приема при себе си нов заселник. Напротив, остави го за кратко при себе си. И щом видя, че той не се готви да си тръгва, доброволно го прие при себе си, като пратен свише. Старецът се боеше да не съгреши пред Бога, Който бе довел момъка при него, пред Този, Който каза: който дохожда при Мене, няма да го изпъдя вън (Йоан. 6:37). И когато момъкът издържа много време при него и безропотно изпълняваше служението, той пак не дръзна да го изпъди - по същата причина. Предпочете сам да напусне килията, пред това несправедливо да изпъди от нея този, който дойде и живее в нея по Божий Промисъл. Нека и ние неизменно спазваме този закон.

 

 

                       4. От свети Ефрем

   

 

Не презирай този, който на старини е решил да пристъпи към подвига на монашеския живот. Защото Господ не отхвърли и онези, които дойдоха в единайсетия час (вж. Мат. 20:6). Освен това не знаеш, възможно е, този човек да е избран съсъд.

 

 

 

                  ГЛАВА 28

 

      За това, с какво следва да започнем подвига и че новоначалните трябва да търпят и да се самопринуждават. Защото добродетелта в началото изглежда трудна заради страстите и поради предубеждението, а после става ясно, че в нея няма нищо сложно. И за това, че здраво поставеното начало носи велика полза и че е невъзможно да следваш Христа или да придобиеш каквато и да било добродетел, ако предварително не бъдеш готов да умреш

 

 

      1.   Из житието на света Синклитикия

Блажената Синклитикия каза: „Тези, които се посвещават на Бога, в началото ги чака силна бран и теготи, а сетне - неизказана радост. Ако някой трябва да накладе огън, той първо ще се задавя от дима и ще плаче, но после ще постигне каквото му е било нужно. Точно така сме и ние - ако искаме да запалим в себе си божествен огън, трябва да се стремим към това чрез молитва и труд. Защото Господ каза: Огън дойдох да туря на земята, и колко бих желал да 

беше вече пламнал! (Лук. 12:49). А някои, макар да успяха известно време да търпят дима, не получиха огън поради собственото си малодушие, понеже паднаха духом и нямаха мъжеството да търпят докрай“.

 

                  2.   Из Патерика

 

      1.   Един брат попита стареца:

-     Защо постоянно унивам?

-     Защото още не си видял Слънцето — отговори той.

2.   Старецът каза:

-     Да се самопринуждаваш във всичко - в това е пътят към Бога.

3.   Същият старец каза:

-     Който се самопринуждава заради Господа, е подобен на изповедник.

4.   Братята попитаха едного от отците:

-     Защо душата се отклонява към нечистота, а не се устремява към обещанията, които Бог възвести в Писанията?

-     Мисля - рече старецът, — че не е опитала от небесното и затова жадува за нечистото.

5.   Един брат казва на авва Пимен:

-     Тялото ми изнемогна, а страстите ми не изнемогват.

-     Бодлив бурен са тези страсти - отговори старецът.

Имаше предвид, че този, на когото му се налага да изкоренява бодили, наранява ръцете си до кръв.

Така и изкореняването на страстите коства големи трудове и страдания.

6.   Авва Йосиф каза на авва Лот:

- Невъзможно е да станеш монах, докато не станеш целият като пламтящ огън, не отхвърлиш честта и покоя, не отсечеш пожеланията на сърцето и не спазваш, според силите си, всички Божии заповеди.

 

3.   От авва Исаия

Брате, в нито едно дело не бъди нехаен, за да не се пробуди в теб действието на врага. Както разрушена къща извън града придобива лоша слава, така и душата на новоначалния, ако е ленив, става прибе-жище на всички срамни страсти.

 

4.   От авва Марк

Всеки кръстен в Православието придобива благодат по тайнствен начин. А укрепва в нея чрез изпълняване на заповедите. А заповедта Христова, ако я изпълняваме осъзнато и с определена цел, дарява утешение според мярата на скръбта, която сърцето е понесло.

 

 

5.   От свети Диадох

На тези, в които любовта към благочестието току- що се събужда, пътят към добродетелта им се струва тежък и скръбен. Но то не е защото той наистина е такъв, а защото човешката природа от младенчество е свикнала с всякакъв вид наслаждения. А на тези, които са успели да изминат този път дори само наполовина, той им изглежда приятен и много лек. Защото, ако подчиним лошото на добър навик, под влияние на доброто то ще изчезне веднага след спомена за низките страсти. А после душата винаги ще шества с радост по пътя на добродетелта. Затова Господ, когато ни завежда до пътя на спасението, казва: „Колко тесни са вратата и стеснен е пътят, водещ към Царството, и малцина вървят по него“ (ср. Мат. 7:13-14). А на тези, които от цялото си сърце желаят да се обърнат към изпълняване на Христовите заповеди, Той казва: игото Ми е благо, и бремето Ми леко (Мат. 11:30).

Затова в началото на подвига трябва да принуждаваме волята си към изпълняване на светите Му заповеди. А тогава благият Господ ще види по стремежите и трудовете ни, че от цялата си душа желаем да служим на славните Му заповеди, и ще ни спусне светата Си воля. Сам Господ ще насочи волята ни към това, непрекъснато и с искрена радост да вършим добро. И именно тогава действително ще почувстваме, че Бог пробужда у нас и стремежа, и действията, угодни Нему.

 

6.   От авва Исаак

Блажени тези, които мъжествено и с надежда са препасали чреслата си и от любов към Бога са се хвърлили в морето на скърбите - просто и без да мислят за последиците, не са се уплашили от надигащите се бурни вълни и смут, не са се ужасили от бурята! Те скоро ще намерят подслон в пристанището на Царството Божие, ще отпочинат в шатрите на добрите труженици и ще се възрадват от сбъдването на надеждите си. Който тича с надежда, не се обръща назад, ако пътят е труден и каменист, и даже не спира да се огледа. Едва след като благополучно извърви пътя, той отново ще си спомни за превратностите и теготите му и ще въздаде благодарност на Бога за това, че незнайно как го е спасил от толкова много и толкова ужасни бедствия.

А тези, чийто ум е зает с множество мисли, които искат да бъдат „мъдри в очите си“, които се задълбочават в хитросплетенията на помислите, които предварително вече се боят и се опитват да предугадят възможна щета - такива хора най-често остават да седят на прага на собствения си дом. Както правилно казва за тях Писанието, ленивецът, пратен на път, казва: „лъв на пътя! лъв по стъгдите!“ (Притч. 26:13). И както онези, които казаха: „Видяхме синовете на исполините, и бяхме в очите им като скакалци“ (ср. Числ. 13:34), тъй са и тези, които вечно искат да бъдат мъдри, а дори не се опитват да поставят начало.

Нека прекалената мъдрост не бъде клопка и погибел за теб! Но дерзай в Господа и се залови за работа, поеми с ревността на новоначален по пътя, който коства много кръв. Изобщо не се безпокой и не се замисляй прекалено за тялото, в противен случай ще бъдеш лишен от Божествено познание. Защото и земеделецът никога не ще посее, ако е прекалено предпазлив или чака хубаво време. По-добре да умреш за Господа, отколкото да живееш в срам и леност!

Ако искаш да поставиш начало на Божието дело, първо дай обет на Бога, че не ще живееш живота на тоя век - така, сякаш очакваш смъртта и напълно си се отчаял по отношение на земния живот. Дръж това в ума си - и тогава с Божия помощ ще можеш да се бориш и да победиш. Упованието на временния живот отслабва разума и не позволява на човека да преуспее в доброто. Затова не пристъпвай към добро дело небрежно или с двоедушие, в противен случай мъченията ти ще бъдат непоносими, а трудът ти на земеделец прекалено тежък. С мъжество и непоколебима вяра в Бога постави добро начало и знай, че Господ е милостив и е готов помощник и щедър въздаятел за всички, които Го търсят. И дава благодатта Си не според мярата на труда ни, а според силата на устрема и вярата на душата ни. Защото Сам Той каза: Както си повярвал, нека ти бъде (Мат. 8:13).

Който иска да върви след Него, нека съгласно думите на Спасителя (вж. Мат. 16:24) се отрече от себе си и тогава ще може да вдигне кръста си и да следва Христа. А кръстът означава, че човек е готов на всякаква скръб, охулване или дори на смърт. Ако човек е осъден на разпване, умът му е обладан от мисълта за смъртта, и когато излиза да бъде разпнат, в него вече няма нищо общо с живота на тоя век. Точно така е и този, който се стреми да изпълни казаното от Господа. Защото с тези Свои думи Господ учи: „Който иска да живее в тоя свят, е погинал за истинския живот, а който в мислите си е готов и да погуби душата си заради любовта си към Мен, той без вреда и пречки ще достигне до вечния живот. Тъй че - казва Господ, - отсега насетне приготви душата си за пълна гибел за временния живот и ще ти дам вечен живот, както и ти обещах. А в този живот ще ти докажа на дело обещанието Си - още тук ще получиш уверение и залог за бъдещите блага. Но ако първо не се отречеш от сегашния живот, не ще придобиеш бъдещия!“.

И когато излезеш на бран с тези мисли, всичко, което ти се струва мъчително и скръбно, няма да има за теб никакво значение. Впрочем не е и възможно да търпиш скръбта, ако преди това не намразиш мирския си живот заради любовта към бъдещия живот.

Въпрос. Ако някой е решил да се отрече от всички грижи, а след това е излязъл на бран, с какво трябва да започне борбата срещу греха?

Отговор. Постът и бдението са основата на всички добродетели. Ако ги спазваме с разсъждение, те съдействат на човека във всичко добро. Защото началото на всички беди е в разглезеността на стомаха и прекомерния сън. Те разпалват блудната страст, притъпяват ума и го правят груб и помрачен. Както здравото зрение се стреми към светлината, така и постът, ако е с разсъждение, се стреми към молитвата. И когато започнеш да постиш, умът ти се събужда и търси беседа с Бога. А тялото, ако пости и не е обременено от ситост, не е в състояние цяла нощ да спи в постеля и с желание става да служи на Бога.

      Според мярата, в която оковите на поста биват налагани на тялото на човека, умът му пребивава в съкрушение, сърцето излива молитва, на лицето се вижда печал, лошите помисли бягат далече от него и самият той е враг на лошите пожелания и празното общуване. Постът е главният път към всяко добро и който го пренебрегва, вреди на всички добродетели. Защото постът бе първата заповед, дадена на естеството ни да я спазва, и отказът от него стана причина за падението ни.

От времето на първото падение насам подвижниците отново и отново спазват закона на въздържанието, за да възкресят в себе си страха Божий и да изпълнят всички заповеди. Даже Сам Изкупителят на нашия род започна борбата е дявола с това - след кръщението Духът Го отведе в пустинята и там Той пости четирийсет дни и четирийсет нощи. Съответно и всички, които се канят да Го следват, трябва да започнат с това вътрешното си съзиждане в Господа. Щом дори Този, Който утвърди закона на спасението, пости, кой от спазващите този закон не се нуждае от пост? И действително, дотогава човешкият род не познаваше победата и дяволът никога не бе претърпявал поражение от нашата природа. А това оръжие изведнъж го лиши от сила. И нашият Спасител, Който пръв победи дявола, увенча природата ни с първия венец на победата.

Оттогава насам, само щом зърне това оръжие в някой човек, врагът в миг се ужасява, спомня си за поражението, което Спасителят му нанесе в пустинята. И силите му отслабват пред оръжието, което Началникът на нашето спасение ни даде.

Постът е най-могценното оръжие против стрелите, които врагът изстрелва, и освен това придава немалко мъжество в борбата. Когато пълчище от бесове обгражда човека, колкото повече страда и се мъчи тялото му, толкова повече мъжество и твърдост има в сърцето му. Така той по-смело отблъсква противниците и по-мъжествено и твърдо се бори с тях, пламти от непрестанна ненавист към тях. И не може нито да спре, нито да се успокои, докато не ги обърне в пълно бягство и не ги разпръсне - с Божия помощ и изпълнявайки другите заповеди.

И ревнителят Илия, когато възревнува за закона Божий, се обърна към същия подвиг на поста. Защото, ако го спазваме правилно, постът внушава повелите на Духа. Той е посредник между ветхия закон и дарената ни от Христа благодат. Тъй че, който пренебрегва поста, е слаб и немощен във всички останали подвизи. Като изостави поста, той показва на врага душевната си слабост и че е излязъл на война без оръжие. Тогава врагът смело го напада, без никакви усилия надделява над беззащитния и плах, а скоро и съвсем го смазва. Причината е в това, че човекът не се е облякъл в здравата броня на поста, която сме получили от Господа, и всички членове на тялото му са уязвими за стрелите на врага.

 

                   

 

 

Авва Зосима каза: „Божията благодат винаги съ­пътства желанието ни, а чрез благодатта постигаме всяка добродетел. Но не се опитваме сами да поста­вим начало на добродетелта и дори не проявяваме достатъчно силно желание да получим помощта на Божията благодат. Дори понякога да показваме же­ланието си, то се оказва лъжливо и престорено и няма никаква стойност в Божиите очи.

Нима не знаем, че всичко, което става с нас, е като сеитбата и събирането на реколта? Земеделе­цът сее на земята си, а след това вече чака Божията милост. И тогава Господ праща даровете Си - нав­ременен дъжд и нужното време. Тогава Той прави хвърлените от земеделеца семена да растат, увелича­ва ги и им дава зрялост и прави така, че земеделецът от малко количество получава голяма печалба. Така и ние, ако посеем искрено и дълбоко желание за доб­ро, според желанието си ще получим и Божия благо­дат. А с нея ще можем лесно и без излишни страда­ния да постигнем всички добродетели.

И в занаятите, ако обърнем внимание, се случва същото. Който се захване с някакъв занаят и иска да го усвои, в началото работи много, търпи неуспехи и често прави грешки. Но не пада духом, не се отчайва, а опитва още веднъж. И колкото и пъти да сбърка, също толкова пъти се опитва да се поправи и с това показва на майстора желанието си. Ако се отчае, за­губи кураж и стане бездеен, на нищо и не ще се нау­чи. А ако често бърка, майсторът го поправя и той продължава да работи; тогава, стига да е трудолюбив и прилежен, постепенно ще усвои занаята. А после с лекота създава собствени неща и дори може да из­карва с това прехраната си.

Ето така трябва да постъпва и този, който иска да придобие някаква добродетел. В началото той тряб­ва смело и искрено да покаже желанието си. След това - търпеливо да развива добродетелта и да проси от Бога снизхождение и помощ. И да не бъде малоду­шен при неуспехи, да не се отчайва и да не пада ду­хом, понеже така не ще успее да постигне нищо доб­ро. Напротив, колкото и пъти да му се случи да пад­не, трябва да става, окрилявайки се с надежда и очак­вайки Божия милост.

Точно това имаше предвид авва Мойсей, когато каза:

- В какво се състои силата на тези, които искат да придобият добродетел? В това, че дори да паднат, не униват, а отново се залавят за работа. Нека и ние даположим всички усилия за развиване на добродете­лите! Да потърпим Господа (ср. Пс. 26:14 - според превода на седемдесетте), да Му покажем искреното си желание, да просим от Него помощ! И Той непре­менно ще ни стори милост и ще ни даде в изобилие благодатта Си. А с нея лесно и без мъчения ще постиг­нем всяко благо“.

Имаше един млад монах. Всеки път, щом се приготвяше да прочете правилото, се разтреперваше, пламваше в огън и получаваше страшно главоболие‘

 

Но си казваше: „Ето, разболях се, може би скоро ще умра. Хайде преди смъртта си да прочета правило­то!“. С този помисъл се самопринуждаваше да си из­върши правилото. Щом приключваше с молитвата, вътрешният огън и главоболието изчезваха, а когато отново настъпваше време за правило, се възобновя­ваха. И той пак си спомняше за онзи помисъл и пря­ко сили извършваше правило. И така с Божия помощ скоро бе избавен от тази борба.

 Един старец отиде при авва Ахил и го видя да плюе кръв от устата си. Попита го какво му е.

 Това - отговори аввата - е мисълта за един брат, който току-що ме огорчи. Борих се със себе си да не произнеса на глас помисъла. Помолих Господа да го махне от мен и думите станаха кръв в уста­та ми. Изплюх я, забравих за скръбта си и придобих мир.

 Един брат бе гладен още от сутринта. Бореше се с помисъла си и реши да не яде, докато не настане третият час. Настъпи третият час и той пак се въз­държа от храна, и реши да не яде, докато не настъпи шестият час. Дойде и шестият час. Той накисна хляб във вода и каза на помисъла:

 Да изчакаме до деветия час.

Настъпи деветият час и той се помоли. И видя как бесовското действие излиза като дим от ръкоде­лието и се вдига във въздуха. И гладът му тозчас из­чезна.

 Един старец си възложи подвига да не пие вода в продължение на четирийсет дни. При което всеки път, щом настанеше жега и силно го измъчваше жаж­да, той изплакваше една чаша, наливаше в нея вода и я поставяше пред себе си. Когато един брат го попи­та защо прави това, той отговори:

 С цел, когато ми се допие, да виждам водата, без да я докосвам, и още повече да страдам - и тога­ва ще получа още по-голяма награда от Господа.

 Старецът рече:

 Не преуспяваме и дори не знаем мярата си, по­неже нямаме твърдост по отношение на делото, кое­то сме започнали. Искаме да придобием добродетел без труд. Защото сме лесноподвижни и прекалено доверчиви, с желание преминаваме от място на място и мислим, че е възможно да намерим място, където дяволът го няма.

 Пак той рече:

 Ако някой монах няколко дни се труди, а после се отпусне, пак се труди и пак оставя всичко - в та­къв монах няма търпение и няма и да има.

       8. ОТ СВЕТИ ЕФРЕМ

 

Възлюбени брате! От младини се предай на уче­ние, и до седини ще намериш мъдрост (Сир. 6:18). От ранна възраст засей нивата си и гледай да не обрасне с плевели. Получи с нея добър плод и въздай слава на Този, Който ти даде сила.

 

Основата на всички добродетели, избавянето от вражеския плен и пътят, водещ към живота и свет­лината, се заключават в две неща: първо, да се вглъ­биш в себе си, второ, постоянно да постиш. С други думи, да водиш подчинен на определени правила жи­вот на тихо място, непрестанно размишлявайки за Бога, с умерено и разумно въздържане на стомаха. Който е съхранил и едното, и другото, ще преуспява и така ще придобие всички добродетели.

Ако човек е боязлив, това означава, че е болен от двойна болест - от маловерие и самосъжаление. А ако някой отхвърля и едното, и другото, веднага се вижда, че вярва в Бога с цялото си същество и очаква бъдещия живот.

Безстрашният дух и презрението към опасности­те се дължат на една от двете причини - или на жестокосърдечие, или на голяма вяра в Бога. При това на жестокосърдечието е присъща гордост, а на вярата - смирение на сърцето.